Апартаментът на Антон

Бляскавите светлини на нощен Ню Йорк озаряваха мрачния апартамент пред стъклените стени. Гледката наистина си струваше. 2/3 от цената на тази лъскава кутийка бяха посветени само на гледката която се откриваше в три през нощта. Имаше нещо изящно в стерилната самота на лъскавите нови мебели, които сякаш нашепваха хиляди неща, но "дом" определено не бе едно от тях.
Отпуснат пред електрическата камина с книга в ръка Антон тъгуваше по безвъзвратно отминалите мигове на детството, когато дори и пълната с хлебарки дупка, която обитаваха му вдъхваше сигурност и уют. В нощи като тази, посветени на безмълвно мечтателство той се сещаше за майка си. Споменът за нея бе избледнял до толкова, че вече не си спомняше кое е истина и кое дочута от някъде история. Ярките боички на замъгленото детско съзнание, бяха запечатали само образ. Но дори за този образ Антон не бе сигурен дали е плод на въображението му, снимката висяща на стената в спалнята на баща му или просто образът на сестра му, която поразително приличаше на майка им.
Тихо щракване на ключалка го извади от носталгичния транс. С незаметно и елегантно движение той напипа пистолета Макаров, скрит под декоративната възглавничка на дивана. Равномерното потракване на тънки дамски токчета обаче, го накара да се отпусне. Познаваше тази походка. Даже много добре я познаваше.
-Привет сестрёнка! Решила приходить в гости у старшего брата?*
Разбира се никой не знаеше наистина кой от двама им е по-голям. Баща им отдавна бе забравил, а майка им не бе сред способните да им дадат такава информация... Просто винаги ги бяха третирали така. Антон - като по-големия и отговорен брат, а Арина - като нежната и ранима по-малка сестра, която трябва да бъде предпазвана от всичко, по възможност дори от самата себе си.
-Не е ли малко късно за семейни свиждания?
С плавно и рязко като на пума движение той сграбчи ръката и я придърпа към себе си на дивана.
-Е, сестрёнка. Пак ли се скарахте с милата ни "мамичка"? За това ли се прибираш при мен, а не у дома където ти е мястото?

*Здравей сестричке! Реши дай дойдеш на гости при по-големия си брат?

Усещаше бученето на кръвта в ушите си. Гневът се разпростираше по вените ѝ като отрова. Винаги бяха казвали, че е копие на майка си и Арина сама го виждаше: кобалтово сините очи на майка ѝ бяха копирани върху красивото и нежно лице. Чувствено извитите устни, които все по-рядко се разтягаха в усмивка. Сметановата на цвят кожа. Копие на починалата ѝ майка, което настоящата мащеха ненавиждаше. За сметка на това, Арина също не я харесваше.
Паркира в подземния паркинг и изгаси автомобила. Затвори за миг очи. Радваше се, че Антон ѝ бе дал ключ от апартамента си. Така поне можеше да се измъква от тях, без да има нужда да търпи мащехата им. Никога не я беше харесвала. Още откакто баща им сключи брак с нея. Арина я чувстваше някак чужда, далечна, студена. Натрапница, която бе нахлула в живота ѝ и се опитваше да го промени из основи. С течение на времето това не се случи. Донякъде благодарение и на Антон. Знаеше, че най-близкият ѝ човек тъгува за родното, но и знаеше колко му коства, за да стигнат до тук. И най-вече на нея самата какво ѝ струваше да продължава да бъде тиха и кротка. Правеше го заради братята си. За да могат да бъдат спокойни, че тя самата е добре. Е... С малки подробности, наистина всичко вървеше нормално.
Отвори рязко очи и слезе от автомобила. Тънките и токчета се забиваха в пода и издаваха глух звук. Дългото черно палто се развяваше при всяка нейна крачка. Отиде до асансьора и се качи. Натисна копчето за етажа, където се намираше апартамента на брат ѝ. Пътува около минута.
Излезе с грациозна походка и извади ключа от дамската си чанта. Напъха го в ключалката и с тихо изщракване вратата се отвори. Влезе вътре и я затвори. Остави ключовете до огледалото в антрето и се приближи до дивана. Тогава Антон я хвана с онова негово движения и я придърпа на дивана към него. Толкова много обичаше брат си. И макар винаги той да я третираше като по-малката крехка сестричка, която трябва да бъде пазена от целия свят, си оставаше най-близкият до сърцето ѝ.
-Знаеш, че все по-рядко наричам онова място "мой дом". Скарах се с Рина...-прокара нервно ръка през дългата си коса, след което напипа колието на врата си.- Стана на въпрос за бизнеса и за присъствието ми преди три дни на сделката.-съблече палтото си и го остави до мъжа.
Изправи се и отиде до огромните прозорци. Изгледът към Ню Йорк бе сепващ дъха. Арина се усмихна леко и погледна през рамо към него.
-Според "майчицата ни" аз нямам право да се меся във вашите работи. Била съм жена. Не е било моя работа.-изсъска злобно и погледна отново към града.

Усмивката на Антон замръзна върху устните му. Ледени тръпки гняв плъзнаха по всяка клетка в тялото му. Червената пелена на яда премрежи погледа му и той дори не осъзна кога стана и се изпречи в цял ръст пред сестра си
-Какво дяволите да те вземат си правила на сделката. Това не е твоя работа Арина. За едно си права не е работа на Рина да ти казва да не се месиш, защото не е и нейна проклета работа. Бизнесът не е женска работа сестричке. Това е опасен свят. Как не го научи за всички тези години?
Крачеше като разярен носорог из стаята и мърмореше под носа си. Ако Арина беше мъж до сега да я е повалил на земята и да я смила от бой.
-Как по дяволите? Боже! Как изобщо научи за сделката? Нарочно пратихме шестьорки и никой от нас не присъстваше. Идеята беше да не замесваме никой от нашите в това. Сделката беше клопка. Пълно беше с куки! Знаеш ли каква каша си забъркала? Имаш ли идея колко си загазила? Трябва да се обадя на адвоката! Мамка му Арина!!!
Една стъклена ваза прелетя през стаята и се разби в стоманената врата на хладилника.
-Защо никога не слушаш когато ти се говори!?!?
Без дори да си прави труда да слуша обясненията и взе телефона и нервно започна да рови из указателя. Костваше му неимоверно усилие да не строши крехката плоска джаджа в треперещата си от яд длан.
-Ало Виталик... Да, слушай... Да, много добре знам колко е часа. За това ти се плаща, за да отговаряш по всяко време на денонощието.  Виж, става дума за Арина... Защо по дяволите всички знаят за събота освен мен? Защо не ми каза? Как така си оправил всичко? Наистина ли успя да покриеш напълно следите и? Не искам проблеми в бъдеще. Добре. Дръж ме в течение. Да да... Хубаво. Продължавай с... каквото там правеше.
Затвори телефона и смръщи нос. Гадост. Май го беше хванал докато прави секс. Почти можеше да се закълне, че чу недоволното гракане на Наташа - стриптизьорката от клуба на баща му.

Арина трепна, когато видя гневът в очите на Антон. Знаеше, предполагаше, че ще реагира така. Винаги я третираше като осемнадесет годишна хлапачка, която могат да нападнат или убият на всяка нейна крачка. Но вече беше на двадесет и пет, колкото и той. Можеше да се справя.
Баща им, Сергей и Антон се опитваха да я държат на страна още от малка. Красивата и нежна роза на семейството им. Най-голямата слабост на тримата мъже. Но винаги беше изпитвала тръпка към адреналина, оръжията, престрелките. Още си спомняше как се опитваше да докопа оръжието на Антон, а той никога не ѝ го даваше. Как се опитваше да накара Сергей да я научи да стреля, а той отказваше. Отказ след отказ. И накрая тя сама започна да се учи да манипулира. Осъзна, че собствената ѝ красота можеше да послужи като много опасно оръжие. Но пред Антон... нищо не служеше. А сега беше меко казано, разярен. Моментът, в който вазата прелетя през стаята, Арина въздъхна и погледна виновно към пода. Изчака брат си да проведе разговора. Усети как очите ѝ се пълнят със сълзи. Не искаше да го разочарова или ядосва.
-Аз..-започна объркано.-Просто исках да участвам. Виталик знаеше от самото начало. Всички знаеха. Аз..-изтри набързо търкулналата се сълза.
Караше я да се чувства като шестнадесет годишна тийнейджърка, която са я хванали с гадже. Подсмръкна леко и изправи глава, изпъна рамене.
-Аз съм на двадесет и пет. Мога да си позволя да участвам!-гласът ѝ прозвуча доста по-груб и студен от нужното. Знаеше, че в момента прилича на майка им, непоколебима и твърдо решена да се изправи пред братът-покровител.-Не съм малко момиче, Антон. Трябва да ми имаш доверие, трябва.-погледна го в очите.
Осъзнаваше, че държанието ѝ само ще предизвика още по-големият гняв на брат ѝ.