New York Central Park /преди месец/

Паркът беше прекрасно място. Алесандро обичаше природата и често се наслаждаваше на спокойствието, което му носеше, но предназначението на тази разходка събуждаше прекалено много негативни емоции. Той не беше от хората, които смесваха работата с удоволствието, а и се съмняваше, че ще изпита каквото и да е удовлетворение, преди да се разбере с нея. Проблемът беше надвиснал над него като буреносен облак и блокираше всяка слънчева мисъл, която се опитваше да нахлуе в красивата му глава.
Най-накрая се появи. Мъжът стисна зъби, опитвайки се да потисне раздразнението си, но това само накара скулите му да се изострят и да задълбочат ядосаното му изражение. Хората рядко си позволяваха да го карат да чака и може би заради това се изнерви толкова много през последните няколко минути.
- Радвам се, че все пак благоволи да дойдеш – започна той с намек за упрека, който си беше заслужила.

Вятърът развяваше дългата ѝ кестенява коса. Тънките ѝ токчета издаваха глух звук при всяка нейна крачка. Тъмносините дънки не успяха да я предпазят от студа, както черната блуза и дългото червено палто. Погледна часовника си и се запъти към мястото на срещата. Знаеше, че той вече е ядосан заради закъснението. Но защо трябваше да се интересува? Той пожела да се видят, не тя. За това сега щеше да му се наложи да почака.
Напъха ръце дълбоко в джобовете си и се усмихна. Никой от семейството ѝ нямаше да одобри срещата с точно този човек. Още повече, че братята ѝ щяха да откачат. Но Арина бе голям човек и можеше да се справи сама. За това и когато италианският бос пожела да се срещнат, Кондрошова предложи Сентръл Парк. На никого нямаше да му хрумне да я търси тук. Всички знаеха, че тя мрази разходките. Усили крачка и след минута го позна в гръб. Той се обърна. Оу, той е ядосан. Лека усмивка се появи на устните на Арина. Приближи се към него и сините ѝ очи го пронизаха.
-Грам не заслужавам упреците ти. Ти предложи срещата, не аз. Следователно, ще чакаш.- огледа го внимателно.-Ето ме. Не очаквах да се обадиш. Не и след онази среща.-умееше да манипулира мъжете дяволски добре. Този, който стоеше пред нея обаче беше прекалено сериозна партия.
-Предлагам да се разходим и да поговорим.

Отговорът й определено не му хареса и лицето му не пропусна да го издаде. Алесандро беше спокоен мъж и все пак подобно отношение го провокираше. Арина беше едно доста глезено същество, което независимо ранга си, подчиняваше мъжете, но често си позволяваше да забравя, че този пред нея не беше обикновен мъж. Искаше му се да види нещо повече в нея, нещо което щеше да му е от полза, но виждаше едно некултурно момиче, което дори не осъзнаваше, че е просто дете.
И все пак маниерите си бяха маниери.
- Разбира се, нека се разходим – съгласи се той, опитвайки да спазва някакво благоприличие.
Небрежно изпъна сакото си, след което й предостави възможността да го хване под ръка, макар и да не бе напълно сигурен, дали ще приеме жеста му. Красавицата бе изключително своенравна и трудна за съдействие, но в крайна сметка беше най-търпимия човек от цялата си фамилия или поне Ди Донато беше на това мнение. Някак си не можеше да се види в подобна сцена, заедно с „милият“ й брат, а и руснаците бяха прекалено твърдоглави същества, чието его ги заслепяваше. Жените бяха нещо различно – те имаха онази така рядка способност да обмислят нещата, преди да отхвърлят всяка възможност заради инат, гордост и други демони, на които мъжете се отдаваха изцяло.
- Знаеш защо се обадих, нали? – реши да поопипа почвата, преди да хвърли бомбата – Брат ти си играе с огъня, но няма само той да изгори.

Тя го хвана под ръка. От части възприемаше беглите си отношения с Ди Донато. Не понасяше италианците. В нейните очи си оставаха прекалено чужди и далечни на буйния ѝ нрав и желанието за победа. Братята ѝ се стремяха максимално да я държат на страна от целия бизнес, но упоритостта на Арина винаги ѝ навличаше неприятности.А сега беше на път да се забърка в още една и то прекалено голяма.
Беше пълна забрана между рускиня и италианец да има каквито и да е отношения. Дори само приятелски. Макар че техните не бяха и приятелски. Няколко бегли срещи, злобни погледи и лек интерес. Когато обаче преди четири дни той се обади, Кондрошова не можа да не задоволи любопитството си с тази среща. А и обичаше да се среща с красиви мъже, независимо дали просто за бизнес или нещо повече.
В средите името ѝ се носеше заедно със славата на манипулаторка и опасна жена. Малко мъже съумяваха да устоят на наследения чар от починалата ѝ майка. Алесандро за сега се справяше перфектно. Арина харесваше професионалното му отношение. Макар и от страни да изглеждаха като стари приятели. Изслуша внимателно констатацията му и се засмя.
-Естествено, че знам защо се обази. Въпреки това бях доста изненадана. Обикновено пращаш хората си да водят такива разговори. А сега вървиш заедно с мен под ръка. Без охрана..-бегла усмивка се появи на нежните устни.-Аз имам много повече общо с тази история. А и е забавно. Да знаеш, че всеки момент можеш да провалиш сделка за повече от половин милиард.- сатанинска усмивка изгря на лицето ѝ, но Арина бързо я скри и студенина превзе красивите ѝ сини очи.-Обмислила съм всичко и това не е ваша работа.-погледна го. Нито един мъж не можеше да устои на руската ѝ красота. И този рано или късно щеше да се предаде.

Очевидно не знаеше достатъчно, но лекотата и увереността, с която говореше, някак си го караше да й вярва. Имаше една лека и ненатрапчива усмивка и със сигурност умееше да лъже по-добре от много хора. Ако не беше от руснаците, то със сигурност Алесандро щеше да направи всичко възможно, за да я набута в политиката. Дамите умееха да дърпат конците от високо и да управляват, без да си цапат ръцете, но семейството й я държеше в сенките и не би допуснало нещо подобно.
Какви тъпаци само. Момичето имаше неоспорим потенциал.
- Предпочитам да не се правиш на глупава – скастри я той, като все пак успя да запази добрия тон – Сделката вече е провалена – веднага потърси прекрасните й учи, за да намери задоволството изписано в тях, но току виж го изненада с объркване. Каквато и да беше реакцията й, за италианеца беше важна – Брат ти реши да си насили късмета и е тръгнал срещу Картела – поне се надяваше да е брат й, защото не желаеше да започва война заради своеволието на някой си идиот, решил да се прави на важен – Вече ме помолиха да се намеся и липсата на отговора ми ги ядосва още повече. Това не е игра! – усети как тона му загрубя и премина нервно с пръсти през косата си, за да се успокои – Помниш какво се случи преди няколко години, нали? Не си чак толкова малка – надяваше се, че поне това признание щеше да й хареса – Не можем да го повторим, безсмислено е! Загубихме толкова много хора и за то нищо.

Лека усмивка заигра на устните ѝ. Отлично знаеше на къде отиват нещата, та нали тя самата беше дърпала конците на цялата история. Нямаше общо с никого друг. Сама бе решила как да се развие цялата история, как да изиграе картите си. Сините ѝ очи се насочиха към далечината. Нямаше защо да играе игрички вече. Макар и пред него да беше опасно. Двамата нямаха охрана. Той със сигурност бе въоражен, а Арина носеше оръжието на кръста си. Станеше ли нещо, забавата щеше да е пълна.
-Аз тръгнах сама срещу картела.-засмя се леко.-Така или иначе, няма да има война. Всичко ще се уталожи с времето. Изненадва ме само това, че си мислиш, че може да промениш нещо. Решиш ли да погнеш някого, първата ще ти се наложи да съм аз.-усмихна му се топло.
Отлично си спомняше какво се бе случило преди години. И колко души бяха загинали в поредната война между босовете. Тогава бе малка на не повече от четиринадесет. И се страхуваше. Спомняше си как не позволяваха да излиза от дома им. Как студенината на празния апартамент я притискаше, но сега.. Сега дърпаше конците както си иска и на когото си иска. И никой не можеше да ѝ държи сметка.
-Приеми го, всичко приключи. Ние спечелихме.-хвана го отново под ръка.- Всъщност се радвам, че ми се обади. Разходката ми се отразява добре.